Снимка: Ива Александрова

Пещерата Конг Лор беше едно от най-красивите и спиращи дъха места, които посетих по време на обиколката ми в Югоизточна Азия, която за близо пет месеца включваше Тайланд, Камбоджа, Лаос и континенталната част от Малайзия. Пътувах бавно, без график, точки за посещение, програма, организация и без билет за връщане. 

Тази пещера фигурира във всички пътеводители от Lonely Planet, през Rough Guide и Footprint (последният беше моя избор за пътеводител из цяла Югоизточна Азия). 

Тя обаче попада извън основния „маршрут“ на повечето посетители – и организирани групи и самостоятелни пътешественици, тъй като е доста отдалечена от основните туристически центрове. Намира се в Централните Провинции, близо до заспалото градче Бан Нахин. 

Пристигнахме с моя приятел в градчето ранния следобед с идеята да преспим и на сутринта да вземем „сонгтю“ (шарено камионче, което е основното средство за придвижване на хората в Лаос), което да ни откара до селото в началото на пещерата. 

Докато хапвахме пържен ориз с яйца в едно от двете ресторантчета в градчето, собственикът каза, че има кола, която тръгва след малко за селцето. Грабнахме раниците и се запътихме към прашното площадче на пазара. 

Колата се оказа еквивалента на много стара бяла волга, която събра около 6 човека + шофьора, две-три дечица и невъобразимо количество багаж. С много тракане и опрял в земята корем, колата се затътри по прашния път през платото. Пътят беше оранжева линия през огромна равнина, в далечината заобиколена от планини - там някъде беше нашата цел. 

От време на време по пътя изникваха усмихнати деца, които тичаха до колата викайки „Сабайдии“ и „Bye-Bye“. И двете триабваше да означават „Добре дошли!“. 

Хората малко по малко слизаха на различни места, докато останахме сами с шофъора. Той беше обещал, че ще ни закара в дома на един човек, където ще можем да пренощуваме срещу $5. 

Беше почнало да се здрачава, а ние продължавахме да пъплим из прахта на платото, отдалечавайки се от „цивилизацията“, все по близо до нищото. 

Когато колата спря пред една порта, вече беше здрач. Една мисъл се беше загнездила в съзнанието ми - „Kаквото и да се окажеше това място, нямаше къде другаде да отидем“. 

След малко чакане (и съмнение, че тук изобщо има живи хора) възрастен човечец дойде да отвори портата, взе ми раницата, а шофьорът и колата си тръгнаха. 

Много бързо стана много ясно, че имаме строго ограничена възможност да се разберем с човечеца, тъй като неговият английски почти не същесвуваше, а моят Лао се ограничаваше до „Chao sabaidee bau?“ („Здравей, как си?“). Той обаче кимаше усърдно. 

Поведе ни през двора до една доста висока постройка и ни изведе на терасата, където се разкри невероятна картина. Слънцето вече беше залязло и тъмнината се спускаше бързо. Пред мен се издигаха тъмните сенки на насечени скали, а под тях реката Нам Хинбоун течеше бавно, така, както е правила от хиляди години. 

Виждаха се мъничките силуети на хората от селото, които ловяха риба с големи издути мрежи – така, както са го правили хиляди години. 

Тишината, и магията на това място излъчваха упояващо спокойствие. Стаята където ни заведе човекът беше прекрасна, чиста, спретната, тиха, с вазичка със зелено растение на масичката. 

Сякаш се бях пренесла в земя, забравена от времето.
 
Събудих се много рано, в едно утро също толкова магично, красиво и спокойнокато вечерта. Закуската от чай, препечени малки филийки и портокалово сладко беше началото на един вълшебен ден. 

Решихме да изминем пеша трите километра от къщата до входа на пещерата. Въпреки че още нямаше 9 ч., слънцето вече напичаше докато вървяхме из равнината към селото. 

Погледът в живота на това много бедно, но спокойно селце ме обърка. Къщите бяха прости - отворени и дървени, и почти без нищо, което може да бъде наречено мебел, но всяка имаше телевизор, а и няколко сателитни чинии. 

Децата - полу или напълно голички, но бяха там и бяха много. Жените или се излежаваха на сянка, или вършеха някаква домакинска работа, но никоя не изглеждаше ядосана, стресирана или депресирана. 

Някои ни гледаха подозрително, други се усмихваха, за повечето обаче като че ли не съществувахме.

Малко по-надолу, извън селото, се озовахме на нещо като естествена тераса, заобиколена от извисяващи се скали. Долу мързеливо течеше реката. Посрещна ни „Лодковия комитет - тук бяха и всички мъже, които не видяхме в селото, насядали по дървени пейки (сигурно всички чакаха тълпите туристи, които така и не се материализираха). 

Ясно беше, че търсим лодка, с която да влезем в пещерата. Приближи един човек с голяма книга, който прибра $15 за лодката и „вход“ и записа имената ни и държавата, от която идваме. 

След това друг се приближи и се снимахме на фона на входа на пещерата с неговата дигитална камера, първо поколение. Цялата сцена беше с много малко думи и чувството на сюрреализъм, което ме беше обзело, се задълбочаваше. Посочиха трети, който кимна да го последвамe към брега. Не можех да не си помисля „Повече никой няма да ни види“. 

„Лодката“ в която трябваше да се качим, беше по-скоро грубо издълбан дънер на дърво, който нестабилно се клатушкаше докато се намествахме в него. Предстоеше ни пътуване от повече от 7 км по реката през тъмна пещера в това парче дърво с човек, с който не можехме и дума да разменим, но който все пак много отговорно подготвяше влизането във водата. 

Пещерата е огромна, широка около 90 м, а височината й на места достига до 100 м, дълга е около 7.5 км, издълбана от хилядолетното течение на Нам Хинобун през скалата

Според легендата името й идва от майсторите на барабани, които са работили в нея, по-вероятно обаче е да е наречена на тътена, който се е разнасял по време на бомбардировките над Лаос, във войната на САЩ със Виетнам.

Пътуването беше невероятно! Беше напълно тъмно, единствената светлина идваше от допотопните лампи за глава с батерия, висяща на кръста, които нашият капитан си слoжи и ни даде (едната изгасна по средата на пътуването). 

Влязохме във входа на пещерата, като че ли през мъничка дупка в нищото. На няколко пъти трябваше да слезем от лодката, тъй като водата ставаше много плитка. 

На едно място спряхме и водачът ни поведе на разходка из нещо като хълмче в пещерата, имаше сталактити и сталагмити, образувани високо над скалите, пясъкът под краката ни беше мек и влажен. 

Пътуването продължи около час в почти пълна тишина и тъмнина, съпътствани само oт плискащата се вода и писъкът на прилепи високо горе. 

Когато излязохме от другия край, на дневна светлина, чувството беше на изплуване от миналото.

С толкова малко и ограничена инфраструктура и екипировка, нашето пътуване сигурно много се доближава до преживяването по време на „откритието“ на тази пещера и ние пределено се чувствахме част от него...